Тази сутрин пътувах в тролей 8, от онези, които имат седалки на кръглата връзка по средата между двете половини на тролея. Тъкмо на тези изненадващо поставени седалки се разигра един своеобразен дуел с крайно неочакван за мен край.
Да ти представя съперниците.
В левия ъгъл, в окалян анцуг и елече на „Чистота“ — момиче на 14-16 г, стиснала в ръка бутилка 1.5 л долнопробно вино. Не беше циганка, но по нищо не й личеше. И облеклото, и прическата, и мръсотията, и миризмата й си бяха цигански. Затова ще я наричам така.
В десния ъгъл, по диагонал от първата, седеше друга жена, на 20-24 г, но може и да е била на 18. Колкото циганката беше мърлява и миризлива, толкова тази беше добре облечена и спретната. Вместо бутилка вино държеше една от онези огромни папки, в които се носят чертежи или картини. Тъй като слезе на Попа, а там преди години имаше някакво именито училище по изобразително изкуство, я нарочих за художничка. А може и да е отивала към ВИАС, но художничка ми звучи по-добре от архитектка.
Двубоят сигурно е започнал още с качването на циганката на „Плиска“, но аз започнах да обръщам внимание от следващата спирка. Всяка от двете жени дебнеше момент, в който другата гледа настрани и започваше едно изпитателно разглеждане на противника, което изглежда имаше за цел да улови всеки детайл във външния вид или поведението.
Чудех се какво ли минаваше през ума им докато се оглеждаха така. Двете, толкова различни една от друга, сякаш от различни светове. Едната мръсна и отблъскваща, пияна от сутринта, мизерна; другата красива, елегантна и с достатъчно пари да си купува палта за по 300-400 лв. Опитвах се да разчета по лицата им какво си мислят една за друга.
Циганката не беше лесна за разгадаване. Дали от алкохола или от апатия, погледът й беше разфокусиран и мътен. Устата й, с червени от виното устни беше разтегната в постоянна усмивка, която обаче не изглеждаше никак весела. Усмивка на човек, който е толкова изпаднал, че не му пука какво всички останали мислят за него. Тъй като не познавам такива хора (освен от филми и книги, а там не е ясно доколко достоверно са описани), ми беше невъзможно да си представя какво си мисли.
Художничката, от друга страна, ми се струваше по-лесна. Мислех си, че това, което минава през главата й, не би могло да е кой знае колко по-различно от това, което биха си помислили повечето хора, които познавам. През цялото време устата и беше свита в специфична гримаса, която обаче можеше да означава много неща: отвращение, недоумение, презрение, злоба. Опитвах се да разбера кое от тях е.
Междувременно дуелът продължаваше. Съперничките бяха в абсолютно неведение за това, че имат публика и то толкова заинтригувана от техния двубой.
Не знам как съм си представял, че завърши всичко; по-скоро нямах определена идея и изобщо не мислех за това. Но когато развръзката все пак дойде, ме остави втрещен.
На Орлов мост циганката стана от мястото си и тръгна към задната част на тролея. Спираше се на всяка седалка и ломотеше нещо на хората, които на свой ред се правеха, че не я виждат. Като не постигна това, за което беше станала, тя се върна пак до седалката си и седна. Изгледа художничката, отвъртя капачката на виното, опъна една мощна глътка и се загледа настрани. След няколко секунди сред околните пътници се зароди вълна от обръщане на глави, очи, които търсеха източника на противната, кисела миризма на виното. Художничката също погедна натам. И се разплака. Не на глас и не задълго, успя да се овладее бързо; но реакцията й до такава степен ме изненада, че гърбът ми изтръпна. В следващия момент бях почти пометен от силен порив на емпатия и съжаление. Съжаление всъщност е слаба дума за горчивината, която изпитах, като си дадох сметка, че живеем в противен свят, след като подобна реакция ме изненадва, вместо да я приема за нормална.
Искаше ми се аз да се бях разплакал, искаше ми се целият тролей да се беше разплакал, искаше ми се целият свят да плачеше постоянно за това, че хората, които са на дъното на обществото и имат най-голяма нужда от нашето съчувствие и помощ, предизвикват погнуса и омраза. В тяхно присъствие сякаш ослепяваме. Добре, че тази слепота не поразява всички.


Димитър Стоянов и Слави Бинев ще станат депутати в Европейския Парламент, но гласа, с който те говорят, не е моят глас. Убеден съм, че не и гласът на България. Ако и вие мислите така, моля подпишете тази ![Reblog this post [with Zemanta]](http://img.zemanta.com/reblog_e.png?x-id=c3a135a0-f9da-43f5-8521-f927ef0f5619)
Всяко едно от тези неща е само по себе си в някаква степен вбесяващо и демонстрира недвусмислено липсата на компетентност у хората, които си играят на градоуправници. Но най-стряскащото в случая е осъзнаването, че в София (а аз твърдя, че това важи и за всички останали български градове), общината не е институция, на която хората могат да разчитат да решава проблеми. Ако се чудите как така решетката на шахтата е оправена преди писмото до „Егида-София“ да е било дори написано, много просто: нито общината, нито контролираната от нея фирма имат пръст в това. Ремонтът е предприет и платен от наемателя на магазина, който се вижда вдясно на снимката. Това е същият магазин, чиито персонал и преди това беше свършил работата на общината, обезопасявайки шахтата с подръчни средства. Продавачката в магазина ми каза, че шефът й се е свързал и с общината, и с „Егида-София“. „И във вестника писаха. И какво от това?“ – ми каза тя.

