Двубой с неочакван изход 12 ноември, 2009

Тази сутрин пътувах в тролей 8, от онези, които имат седалки на кръглата връзка по средата между двете половини на тролея. Тъкмо на тези изненадващо поставени седалки се разигра един своеобразен дуел с крайно неочакван за мен край.

Да ти представя съперниците.

В левия ъгъл, в окалян анцуг и елече на „Чистота“ — момиче на 14-16 г, стиснала в ръка бутилка 1.5 л долнопробно вино. Не беше циганка, но по нищо не й личеше. И облеклото, и прическата, и мръсотията, и миризмата й си бяха цигански. Затова ще я наричам така.

В десния ъгъл, по диагонал от първата, седеше друга жена, на 20-24 г, но може и да е била на 18. Колкото циганката беше мърлява и миризлива, толкова тази беше добре облечена и спретната. Вместо бутилка вино държеше една от онези огромни папки, в които се носят чертежи или картини. Тъй като слезе на Попа, а там преди години имаше някакво именито училище по изобразително изкуство, я нарочих за художничка. А може и да е отивала към ВИАС, но художничка ми звучи по-добре от архитектка.

Двубоят сигурно е започнал още с качването на циганката на „Плиска“, но аз започнах да обръщам внимание от следващата спирка. Всяка от двете жени дебнеше момент, в който другата гледа настрани и започваше едно изпитателно разглеждане на противника, което изглежда имаше за цел да улови всеки детайл във външния вид или поведението.

Чудех се какво ли минаваше през ума им докато се оглеждаха така. Двете, толкова различни една от друга, сякаш от различни светове. Едната мръсна и отблъскваща, пияна от сутринта, мизерна; другата красива, елегантна и с достатъчно пари да си купува палта за по 300-400 лв. Опитвах се да разчета по лицата им какво си мислят една за друга.

Циганката не беше лесна за разгадаване. Дали от алкохола или от апатия, погледът й беше разфокусиран и мътен. Устата й, с червени от виното устни беше разтегната в постоянна усмивка, която обаче не изглеждаше никак весела. Усмивка на човек, който е толкова изпаднал, че не му пука какво всички останали мислят за него. Тъй като не познавам такива хора (освен от филми и книги, а там не е ясно доколко достоверно са описани), ми беше невъзможно да си представя какво си мисли.

Художничката, от друга страна, ми се струваше по-лесна. Мислех си, че това, което минава през главата й, не би могло да е кой знае колко по-различно от това, което биха си помислили повечето хора, които познавам. През цялото време устата и беше свита в специфична гримаса, която обаче можеше да означава много неща: отвращение, недоумение, презрение, злоба. Опитвах се да разбера кое от тях е.

Междувременно дуелът продължаваше. Съперничките бяха в абсолютно неведение за това, че имат публика и то толкова заинтригувана от техния двубой.

Не знам как съм си представял, че завърши всичко; по-скоро нямах определена идея и изобщо не мислех за това. Но когато развръзката все пак дойде, ме остави втрещен.

На Орлов мост циганката стана от мястото си и тръгна към задната част на тролея. Спираше се на всяка седалка и ломотеше нещо на хората, които на свой ред се правеха, че не я виждат. Като не постигна това, за което беше станала, тя се върна пак до седалката си и седна. Изгледа художничката, отвъртя капачката на виното, опъна една мощна глътка и се загледа настрани. След няколко секунди сред околните пътници се зароди вълна от обръщане на глави, очи, които търсеха източника на противната, кисела миризма на виното. Художничката също погедна натам. И се разплака. Не на глас и не задълго, успя да се овладее бързо; но реакцията й до такава степен ме изненада, че гърбът ми изтръпна. В следващия момент бях почти пометен от силен порив на емпатия и съжаление. Съжаление всъщност е слаба дума за горчивината, която изпитах, като си дадох сметка, че живеем в противен свят, след като подобна реакция ме изненадва, вместо да я приема за нормална.

Искаше ми се аз да се бях разплакал, искаше ми се целият тролей да се беше разплакал, искаше ми се целият свят да плачеше постоянно за това, че хората, които са на дъното на обществото и имат най-голяма нужда от нашето съчувствие и помощ, предизвикват погнуса и омраза. В тяхно присъствие сякаш ослепяваме. Добре, че тази слепота не поразява всички.

Здравейте, аз съм д-р Антъни Лоусън и искам да Ви измамя 30 септември, 2009

Вчера получих това трогателно писмо от „д-р Антъни Лоусън“, който желае да ми даде 40% от 12,5 млн долара. Така се развеселих от несръчния опит да бъда заблуден, че това е писано от някой „тук в Англия“, че не мога да не споделя:

Уважаеми потребители,

Как сте днес и семейството ви? Надявам се добре, аз съм д-р Антъни Лоусън, от Haledon, северозападната част на Лондон, тук в Англия. Аз работя за NatWest банка Corporation Лондон. Аз ви пише от моя офис, който ще бъде от огромна полза и за двама ни. В моя отдел, която е асистент-мениджър (Велика Лондон Регионална служба, открих една изоставена сумата от 12,5 милиона щатски долара САЩ долари (дванадесет милиона петстотин хиляди долари нас) в предвид, че принадлежи към някой от нашите чуждестранни клиенти Късна г-н Томпсън Морисън американски гражданин, който за съжаление загуби живота си в самолетна катастрофа на Аляска, която Airlines полет 261 разби на 31 януари 2000, включително жена си и само дъщеря.

Изборът на контакт ти се предизвиква от географския характер на мястото, където живеете, особено благодарение на чувствителните на сделката и поверителността тук. Сега нашата банка е чакам някой от роднините да дойдат-нагоре за вземането, но никой не е направил това. Аз лично до момента е неуспешна в намирането на роднините за 2 години сега, искам вашето съгласие да ви представя като най-близките роднини / Уил Бенефициент на починалия, така че приходите от тази сметка на стойност 12,5 милиона долара може да се обърне към вас. Това ще бъдат изплатени или споделя в тези проценти, 60% за мен и 40% за вас.

Имам осигурени всички необходими правни документи, които могат да бъдат използвани за резервно копие на това твърдение, които правим. Всички ако е необходимо е да се попълват имената ви на документи и легализирането му в съда, за да ви докаже като законните бенефициента. Всичко, което изисква сега е вашият честен сътрудничество, поверителност и доверие да се даде възможност ни види тази сделка чрез. Аз ви гарантира, че това ще бъде изпълнена по правен режим, който ще ви предпази от всяко нарушение на закона. Моля, ми предостави следната: тъй като имаме 7 дни да го стартирате чрез. Това е много належащ МОЛЯ.

1. Пълно име:
2. Вашият телефонен номер:
3. Вашият Адрес за контакти.
4. Възраст:
5. Core работа / Професия:

Като отиде през методическо търсене, реших да се свържем с вас с надеждата, че ще намерите това предложение интересно. Моля за Вашето потвърждение на това съобщение и показва интереса си, аз ще ви предоставят повече информация. Нека се стремим да знам вашето решение, а не да ме чака.

С уважение,
Д-р Антъни Лоусън.

Превъзходство като за 3то място 29 септември, 2009

С тази снимка спечелих трето място на фото-конкурса, организиран в нашата фирма. Снимката символизира една от ценностите на компанията — превъзходство. Реших да се изфукам, фук-фук.

Снимката е правена в Стокхолм.

Българска псувня обърква Google 11 септември, 2009

Преводачката на Google сигурно е виждала какви ли не странни поръчения, но в последните дни вероятно се е почесала по виртуалната глава гледайки заявките за преводи от български на английски. Помилването на Майкъл Шийлдс отприщи мощна реакция и у нас, и във Великобритания и мнозина родни „фенове“ явно са се почувствали длъжни да коментират случилото се на сайтовете на британските вестници отразяващи събитията… на български.

Повечето вестници на Острова не биха си и помислили да публикуват коментар без предварителна модерация, на какъвто и да е език, и тъй като в тази криза никой няма пари за преводачи, прибягват до (обикновено чудесните) услуги на Google.

Та от дума на дума, стигам до причината за този пост: ето този зов за помощ от Алисън Гау, изпълнителен редактор на мърсисайдските издания на Trinity Mirror.

Етнически покер 6 юли, 2009

Ако човек чак толкова много се интересува от българската политика, че е стоял до ранни зори, за да проследи пресконференциите на всички партии, които избрахме да влязат в следващия парламент, вероятно му е направила впечатление една метафора, доста нескопосана впрочем, която се повтаряше като мантра — „разиграване на етническата карта“. (Има, разбира се, вариации. Например някои говореха за „етнокартата“. Други пък не бяха сигурни дали тази карта се „разиграва“ или пък човек се „заиграва“ с нея.)

Тон даде водачът на спечелилата изборите партия ГЕРБ Бойко Борисов, който предупреди политическите си опоненти „да не се заиграват с етническата карта“. От думите му беше пределно ясно, че има предвид ДПС: „Искам да кажа на българските мюсюлмани да спрат да се страхуват и да спрат да вярват на тези, които си играят с техните страхове. При нас въпросът с етническата карта не стои.“

Вече бившият премиер Сергей Станишев, признавайки тежката загуба на своята БСП в изборите, посочи подбуждането на враждебни настроения срещу етническите турци като една от основните причини за поражението, наред със световната икономическа криза. „През последните седмици за първи път от много години в България се разигра много силно и етническата карта“ – каза той.

Естествено лидерът на ДПС Ахмед Доган нямаше как да подмине темата и каза, че етнокартата се разигравала в опасни мащаби. Разбираемо, той беше и човекът, който придаде най-голяма тежест и сериозност на това, отправяйки призив към наблюдателите на НАТО и ЕС да следят много отблизо този процес, който според него „поставя на карта самия фундамент на демокрацията в страната“.

Тези три партии по последни данни от преброяването на бюлетините представляват почти 72% от българските гласоподаватели. Ако приемем, че по всички правила на демокрацията те говорят от името на своите избиратели, значи почти 3/4 от българите са притеснени от това, че етническата принадлежност е тема на политически дебат. Хубаво е, че толкова голямо мнозинство застъпва такава позиция, а още по-хубаво би било, ако това мнозинство се увеличава. От друга страна, в бъдещия парламент ще има още три партии, които в пресконференциите си не говориха за разиграването на етническата карта, може би защото тъкмо те са тези, които я разиграват. (Тук всъщност аз трябва да призная, че не се интересувам от българската политика чак толкова много, че да стоя буден до след 2.30, за да слушам Яне Янев. Нещо ми подсказва, че не е обвинявал никого в заиграване с етнически карти, но, ако греша, ще се радвам да бъда поправен.)

В действителност от всички шест партии само БСП не може да бъде обвинена, че е поставила етническата принадлежност в центъра на предизборната си кампания. Всички други по един или друг начин го направиха. Някои, като Атака, са съвсем открито враждебни към българските турци и използват агресивни изразни средства, за да мобилизират привържениците си. Други, като ГЕРБ и Синята коалиция, говорят принципно не срещу самите турци, а срещу ДПС и мафията, която според тях тази партия олицетворява; при това обаче те невинаги подбират особено добре думите си и, на фона на всичко друго, което се казва по този въпрос, а и поради некадърността на повечето български журналисти, техните послания отекват като нещо, което опасно се доближава до екстремизма на Атака. Възможно е те много добре да осъзнават това, но да не правят кой знае какво, за да го променят, надявайки се тази несигурност по отношение на позициите им да привлече привърженици и от двете страни. Трябва също да се отбележи, че Синята коалиция, поне в изборната нощ, изглеждаше по-агресивно, отправяйки конкретни оплаквания от вмешателство на Турция в българските вътрешни работи, а Мартин Димитров неколкократно благодари за подкрепата, която коалицията е получила от българските християни. РЗС пък изглежда все още не може да вземе решение в кой край на анти-ДПС спектъра иска да застане и залита ту към крайния екстремизъм на Атака, ту към по-умерените, принципни позиции на ГЕРБ и сините.

На този фон не е никаква изненада, че ДПС се опитва да представи негативното отношение към себе си като негативно отношение към турците като цяло. Колкото и да е непочтено това поведение, ще бъде лъжа, ако кажем, че нямат никакво основание. България е страна, в която предразсъдъците срещу турците са дълбоко вкоренени и тази етническа група е дискриминирана. Г-н Доган е прав, че е опасно тази дискриминация да бъде допълнително насърчавана, а и това противоречи на конституцията. Разбира се, лидерът на ДПС се надява да спаси собствената си политическа кариера и явно мисли, че хората ще забравят за обръчите от фирми и други скандални негови изказвания, ако се вживее в ролята на застъпник на етническия мир. Такова смесване на личния с обществения интерес не би трябвало да се допуска и е една от причините неговите политически опоненти да са така непримирими в атаките си срещу него. В същото време очевидно някои от тях не си дават сметка, че с поведението си наистина застрашават етническия мир и че в дадената обстановка трябва да бъдат много по-внимателни отколкото са. Едва ли има реална опасност от масови размирици и кръвопролития, но дори един човек да бъде бит заради етнически напрежения, значи мир няма.

Г-н Борисов е в правото си да се възмущава от действията на г-н Доган, но в ролята си на бъдещ премиер когато говори за етнически карти и игрите, които се играят с тях, трябва да бъде еднакво безкомпромисен и към Атака, и към РЗС, а от самия себе си, от собствената си партия и от партньорите си в ЕНП трябва да изисква много внимателно да подбират думите си. Българските турци бяха достатъчно мразени (заради постъпките на шепа хора) докато уж тяхната партия беше на власт. Ако ГЕРБ и сините са прави в обвиненията си срещу г-н Доган, не бива да допускат този етнос да бъде поставен в още по-неизгодна позиция сега, когато ДПС ще е в опозиция. Ако трябва да го кажа със символиката на бъдещите управляващи, нека не допускат 9.4% (по данни на българската Wikipedia) от българските граждани да бъдат големите губещи от етническия покер.

(Заб.: За да няма нищо скрито-покрито относно обективността или субективността на този материал, не крия, че на тези избори гласувах за Синята коалиция.)

Това не е моят глас 8 юни, 2009

Димитър Стоянов и Слави Бинев ще станат депутати в Европейския Парламент, но гласа, с който те говорят, не е моят глас. Убеден съм, че не и гласът на България. Ако и вие мислите така, моля подпишете тази петиция и поканете и приятелите си да я подпишат.

Ако всички извикаме заедно, посланието ни ще отекне оглушително в Брюксел: ТОВА НЕ Е НАШИЯТ ГЛАС!

Ако тази кауза ви е близка, включете се и в групата ни на Facebook. Снимайте се с посланието „ТОВА НЕ Е МОЯТ ГЛАС“ и качете снимката в тази група. Нека се види, че сме много.

—

Изображение: www.wordle.net

Черен PR 8 юни, 2009

Сергей Станишев даде дефиниция на термина „черен PR“: в хиляди медийни изяви Бойко Борисов не е казал и една добра дума за управляващата коалиция. Ах, колко черно!

Добре, че са евроатлантическите партньори 8 юни, 2009

Бойко Борисов каза, че някои действия на „Атака“ били неприемливи за евроатлантическите партньори на България и по тази причина коалиция между „Атака“ и ГЕРБ била невъзможна. Но „Атака“ не били противници на ГЕРБ. Дори поддържали приятелски отношения. Да благодарим тогава на евроатлантическите партньори за това, че няма да имаме екстремисти в следващото правителство. Очевидно, ако зависеше от човека, когото се каним да изберем, щяхме да имаме.

„Собственото ни безучастие е най-честият съучастник в корупцията“ 3 юни, 2009

Според „Световния корупционен барометър за 2009″ на Transparency International, българите смятат съдебната система, политическите партии, Парламента и публичната администрация за най-корумпираните институции в държавата. (Всички те получават по над 4 точки при скала, в която 5 означава „крайно корумпирани“.)

Почти 3/4 от анкетираните споделят, че не вярват сигналите за корупция да доведат до положителен резултат; 14% смятат, че подаването на сигнал е загуба на време; а 12% се стахуват да подават такива сигнали.

Изводите от тези числа са повече от очевидни. От една страна цари твърдо убеждение в неспособността на политическата класа да създава и прилага правила; от друга — повсеместно чувство на безсилие да се повлияе върху тази класа в положителна посока.

Дотук — нищо ново: всички са маскари. Дали обаче в случая третото лице не е подвеждащо? Дали няма да е по правилно да кажем: „всички сме маскари“? Да, отвратително е да трябва да плащаш подкуп за неща като здравеопазване, образование, достъп до европейски фондове и под. Но преобладаващата част от подкупите (19%) са били дадени на представители на полицията. Не за да се получи достъп до услуги, които би следвало да са общодостъпни за всеки като част от гражданските ни права, а за да се прикрие факта, че подкупващият е извършил нарушение.

Вместо само да се оплакваме колко сме безсилни срещу подкупните некадърници, които ни управляват, не е ли добре да се запитаме дали и ние не допринасяме с нещо за увеличаващата се корупция?

Повече за България в световния корупционнен барометър можете да прочетете тук (pdf). Целият доклад, както и подробни данни по държави и демографски показатели (на английски, френски и испански), може да намерите тук. Цитатът в заглавието е от Bess Myerson (макар да е съмнително, че тя лично е измислила това).

Помогни си сам…, защото иначе няма кой да ти помогне 3 юни, 2009

Вчера получих интересно писмо. От Столична община. По повод състоянието на решетката на една от отводнителните шахти в подлеза пред спортната палата, която е чест гост на моите гневни публикации.

Писмото е с дата 29. 05. 2009 г., подписано е от инж. Маргарита Гутева, кмет на район Средец, и е адресирано до „Егида-София“ ЕАД; а аз получавам копие от него като вносител на жалба. Инж. Гутева „настоява енергично“, че „Егида-София“, която има правото да ползва и задължението да поддържа посочения подлез, трябва „да предприеме незабавно мерки за възстановяване на въпросната решетка.“

Има много неща около това писмо, за които бих могъл да се заям. Например, мога да изтъкна, че аз подадох жалбата чрез уебсайта на общината и е логично да получавам кореспонденция за това как се движи документът по електронната, а не аналоговата поща. Мога да отбележа също така, че датата, на която писмото с енергичното настояване за действия от страна на „Егида-София“ е писано, е 29 май; а на 26 Sabina коментира, че шахтата е оправена от поне четири дни. В същото време, според деловодната справка на общината „документът не е приключен“. Най-сетне, мога да посоча, че „Егида-София“ е общинска фирма и на практика цялото това размятане на жалби насам-натам е просто отбиване на номера, целящо да замаскира факта, че в общината никой нищо не прави, освен да настоява енергично. В един момент документът ще бъде приключен и отчетен като свършена работа.

Всяко едно от тези неща е само по себе си в някаква степен вбесяващо и демонстрира недвусмислено липсата на компетентност у хората, които си играят на градоуправници. Но най-стряскащото в случая е осъзнаването, че в София (а аз твърдя, че това важи и за всички останали български градове), общината не е институция, на която хората могат да разчитат да решава проблеми. Ако се чудите как така решетката на шахтата е оправена преди писмото до „Егида-София“ да е било дори написано, много просто: нито общината, нито контролираната от нея фирма имат пръст в това. Ремонтът е предприет и платен от наемателя на магазина, който се вижда вдясно на снимката. Това е същият магазин, чиито персонал и преди това беше свършил работата на общината, обезопасявайки шахтата с подръчни средства. Продавачката в магазина ми каза, че шефът й се е свързал и с общината, и с „Егида-София“. „И във вестника писаха. И какво от това?“ – ми каза тя.

Хората в България отдавна са свикнали да живеят в борба с държавата, а не като важна нейна съставна част. И е добре, че поне за такива неща, които засягат здравето на значителен брой хора, все още успяваме да отбележим по някоя спорадична геройска победа.