Peaches and Cherries от *RSF24
По някаква причина напоследък по радиото много често слушам песента на оня, дето посял две праскови и две череши. Не може да не я знаеш. Винаги съм знаел, че мелодията й е заразителна и не излиза от главата дълго, след като човек я чуе, но досега бях останал и с грешното впечатление, че текстът е поетичен и смислен.
Нищо подобно.
Какво ще ми говорите за тлен,
щом този свят от памтивека грешен
ще наследи от мене подир мен
две праскови и две череши?
Аргх! За да бъде един текст поезия е необходимо много повече от това просто да го набухаш с арахизми като тлен, памтивека и подир. А тавтологията (ще наследи от мене подир мен) и труфенето с абсолютно излишни и разводняващи основната теза определения (от памтивека грешен – какво общо има това с аргумента?) са крайно нежелателни в какъвто и да е текст, ако човек иска да бъде правилно разбран.
Най-много ме е яд за това, че вероятно има хора — най-вероятно приятели и роднини — които ще кажат на “поета” колко е добър и ще го насърчат да продължава да “твори”. Чувствам, че в това има някаква космическа несправедливост.
Абсолютно съгласна!!! Да не говорим, че има хора, свършили къде-къде по-достойни дела в живота си, без да се чувстват длъжни да ги увековечават в безсмислени песни. А и въпросния лиричен герой най-вероятно си е посъдил две праскови и две череши с цел после да бере от тях, не да храни света.