Почистването на паметници като вандализъм

22 юни, 2011

Оцветяването на паметника на съветската армия в София предизвика противоречиви реакции, от възторжено одобрение до дълбоко възмущение. Като всяко разногласие, и това е важно, защото в спора се ражда истината. Ако искаме да получим оценка за естетическата и социална стойност на това действие, е необходимо да поспорим, да чуем всички гледни точки и едва тогава можем да търсим компромис.

Но боядисването е важно и по друга причина, която няма нищо общо с това дали случилото се е престъпление или изкуство. Реакциите за пореден път демонстрираха как определени хора, институции и държави гледат на себе си, на нас и на ролята си като наши управници и/или партньори.

I

Преди да продължа, нека припомня фактите за тези, които може би за първи път чуват за събитието. В нощта на петък срещу събота миналата седмица неизвестен художник оцвети част от партизаните и съветските войници от паметника на съветската армия в София, превръщайки ги в популярни герои от американските комикси и поп-култура. През уикенда хората имаха възможност да се порадват на шаренкото и да се снимат за спомен. В понеделник, първия работен ден след “инцидента”, заваляха официални реакции. Министърът на културата Вежди Рашидов нарече акта “углавно престъпление”, а други, по-нископоставени политици също заклеймиха злодеянието. Медиите в Русия съобщиха новината с подобаваща сериозност и възмущение. Официалните представители на руски интереси в България се заеха незабавно да организират и финансират почистването на паметника. Първоначално то беше насрочено за 8.30 ч във вторник. Научавайки за това, мнозина потребители на социални мрежи като Facebook заявиха готовност да се съберат на протест срещу измиването. Вземайки пример от незнайния художник, радетелите за чист паметник предприеха светкавична и потайна нощна акция и във вторник монументът осъмна чист.

Почистването и начинът, по който то бе проведено, породи нови разногласия. Сред множеството от мнения се очертаха две основни противоречия: първо, дали трябваше паметникът да се изчисти или не и второ, дали трябваше това да стане през нощта.

Разбира се, че паметникът трябваше да бъде изчистен. Личните ми предпочитания са в подкрепа на по-цветното и лековато решение; но същевременно мракобесието на оригиналния монумент е важна част от историческата ни и културна памет. Оцветяването му си беше хулиганска проява. Същевременно, обаче, то беше и творчески акт, който може да бъде тълкуван отвъд чисто визуалното. Едно възможно послание е, че сме заменили едни идоли с други.

Не мисля, че е необходимо да правя съчинения тип “какво е искал да каже авторът”. Авторът си има лично мнение за смисъла на своите постъпки, но в мига, в който публикува произведението си пред широка публика, с която не може да води директен диалог, творението става колкото негово, толкова и на възприемащите го; те придобиват правото да го интерпретират по начини, които може да нямат нищо общо с оригиналната авторова идея.

Моето тълкуване, с други думи това, което аз бих вложил, ако имах смелостта, възможността и порива да оцветя паметника, е, че това е израз на протест срещу определени нагласи и възгледи за света. Търсеният ефект е именно бурното недоволство на хора като г-н Рашидов и руското лоби. Реакцията им беше неоспорим триумф за твореца; дори би било неуспех, ако не бяха скочили като ощипани. В крайна сметка, каква е тази контракултура, която печели одобрението на най-яростните защитници на властващата в момента конюнктура?

Чисто естетически произведението ми допадна; а и като протест го намирам за успешно. Но освен това получихме и неочакван бонус. Реакцията на тези, срещу които то беше насочено, издаде истинската им същност (която впрочем не беше тайна и преди, но сега стана още по-явна). Те постъпиха страхливо и детински. Уплашиха се, че някой друг може да има мнение различно от тяхното и да го изрази (чрез протест срещу измиването). Отказаха да допуснат някой да им каже нещо, което не им харесва. Като деца запушиха уши и запяха на висок глас, за да заглушат всички други гласове. Доказаха, че поне в едно отношение с нищо не се различават от автора, търсейки прикритието на нощта. Но докато той (или тя) е оправдан да се тревожи, защото законът е срещу него, то хората, които му се противопоставиха уж нямат от какво да се боят. Някои от тях СА закона.

Осъзнавайки колко много се страхуват от мнението на тези, които мислят като мен, не мога да направя друго освен да ги съжалявам.

Снимка: Огнян Николов


8 март без цветя

8 март, 2011

Отбелязване на Международния ден на жената в село Абией, южен Судан. 2010 г.

Поредна година, пореден 8 март, поредни конфузни ситуации около суетнята да се поднесат цветя. Като върл противник на осмомартенския букет винаги се оказвам в положение да се обяснявам и дори оправдавам.

Вместо цветя днес искам да подаря на всички жени този текст.

Днешният 8 март е специален, защото отбелязва стотния Международен ден на жената. Един век борба за равноправие и равнопоставеност. Разбира се, борбата не започва с 8 март, нито пък се изчерпва само с него, но този ден я символизира.

На днешния юбилеен 8 март искам да призова всички мъже да не подаряват цветя, а всички жени – да не приемат букети. Защото този жест е обида, шамар в лицето на всичко, което 8 март символизира.

Защо цветя? Нима всички жени ги харесват? Сигурен съм, че има жени, които са алергични към тях. Да ги изключим от общата картина е тъкмо обратното на равнопоставеност. А какво да кажем за тези, които не са алергични, но просто не харесват цветя? Със сигурност има и такива. Дори сред жените, които обичат цветя, има различия. Някои предпочитат в саксия, други предпочитат букети; едни харесват рози, други – хризантеми.

Обичайната за много български офиси и учреждения практика на днешната дата всички присъстващи от женски пол да получават едни и същи, организирани от ръководството или колектива цветя обезличава женската индивидуалност и превръща жените в една огромна сива маса от хора, чиято единствена отличителна характеристика в света е любовта към получаването на цветя.

Нещо повече, самата идея, че всички жени харесват цветя, макар и сама по себе си сравнително безобидна, е част от една по-обхватна парадигма от обществени роли, която диктува, че жените правят това и това, а мъжете – онова и другото. Според същата система от социални роли, мястото на жената е в кухнята или в родилната зала. Има много жени, за които домакинската работа или създаването на семейство са наистина призвания. Но има и много, които искат да бъдат щангистки или генерали. Днешният ден е за тях, за тези, които обществото потиска и на които пречи да реализират мечтите си, защото си е наумило, че са неподходящи.

Какво изразяват цветята, които се подаряват на 8 март? Признание? Привързаност? Покровителство? Спокойно можем да зачертнем последните две. Едното е прекалено лично, за да оправдае масовите цветораздавателни оргии, а другото си е чисто и просто обидно.

Какво признаваме днес, подарявайки цветя? Че жените “заслужават”? Че “струват”? Защо изобщо съществува Световен ден на жената? Защо не Световен ден на мъжа? Нека бъда разбран правилно: не питам с какво мъжете са по-незаслужили или по-недостойни, а тъкмо обратното. По каква причина 8 март е дата, която повечето хора разпознават, а 19 ноември не е?

Причините са много, но повечето от тях се свеждат до това: в човешките общества по света жените са като цяло потиснатият пол. Тъй като са в неравнопоставена ситуация, придобивките, които успяват да извоюват в борбата си за равноправие, си струва да бъдат отбелязвани и почитани.

Какво бихме отбелязвали на 19 ноември? Коя е голямата социална победа на мъжете, с която те могат да се гордеят? Няма такава, просто защото мъжете са привилегировани. Те нямат за какво чак толкова да се борят.

На всекиго, който би възразил, че половете са равноправни, бих искал да обърна внимание върху следните факти:

  • 40% от българите твърдят (.ppt), че познават лично жени, които са били обект на домашно насилие. Същевременно идеята за домашно насилие над мъже звучи толкова нелепо в нашето доминирано от “силния” пол общество, че дори няма опити да бъде измервано.
  • По-малък дял от жените в България оценяват здравословното си състояние като много добро или добро (съответно 23,5% и 40,4%) в сравнение с мъжете (30,1% и 40,2%).
  • Безработицата при жените в България е по-висока отколкото при мъжете (162 107 срещу 118 873 според Годишника [.pdf] на Министрество на Труда за 2009 г.)
  • Жените в ЕС получават (.pdf) средно 17% по-ниски възнаграждения от мъжете. (Не успях да открия статистика за България, но вероятно при нас разликата е дори по-висока.)
  • Делът на жените-ръководители (.pdf) в ЕС е 30%, като в повечето страни-членки този показател е по-нисък.

Днес не е ден за цветя. Днес е ден за размисъл и дискусия по тези въпроси. Подаряването на букети е замазване на очите и тривиализиране на проблемите, които милиони, ако не и милиарди жени по света срещат всеки ден.

Помолете всеки, който днес ви приближи с цвете в ръка, да обясни статистиките от по-горе. Ако човекът отговори, че причината е в неравнопоставеното положение на половете, благодарете му за подкрепата му и му обяснете, че оценявате опита му и защо жестът е неадекватен.

Ако пък ви каже, че двата пола имат абсолютно равни права и възможности и просто жените са по-глупави, по-мързеливи или по-малко амбициозни, вземете цветето и му го ударете в главата.

Честит 8 март!


Две праскови и две череши

19 януари, 2011

Peaches and Cherries от *RSF24

По някаква причина напоследък по радиото много често слушам песента на оня, дето посял две праскови и две череши. Не може да не я знаеш. Винаги съм знаел, че мелодията й е заразителна и не излиза от главата дълго, след като човек я чуе, но досега бях останал и с грешното впечатление, че текстът е поетичен и смислен.

Нищо подобно.

Какво ще ми говорите за тлен,
щом този свят от памтивека грешен
ще наследи от мене подир мен
две праскови и две череши?

Аргх! За да бъде един текст поезия е необходимо много повече от това просто да го набухаш с арахизми като тлен, памтивека и подир. А тавтологията (ще наследи от мене подир мен) и труфенето с абсолютно излишни и разводняващи основната теза определения (от памтивека грешен – какво общо има това с аргумента?) са крайно нежелателни в какъвто и да е текст, ако човек иска да бъде правилно разбран.

Най-много ме е яд за това, че вероятно има хора – най-вероятно приятели и роднини – които ще кажат на „поета“ колко е добър и ще го насърчат да продължава да „твори“. Чувствам, че в това има някаква космическа несправедливост.

Peaches and Cherries от *RSF24


Pummelvision

17 декември, 2010

Всичките ми снимки от Facebook събрани в едно видео с помощта на Pummelvision.


Дзен

23 септември, 2010


Поредна срамна страница в бг история

4 август, 2010

В края на юли край Созопол се случи нещо велико. Нещо, което за пореден път доказа, че силата на българския дух е най-силната сила, че българското културно наследство е най-културното наследство и че гордостта да си българин е най-гордата гордост.

Български археолози изкопаха мощите на Св. Йоан Кръстител.

В други държави, в тези, които завистливо наричаме „белите страни“ или „на запад“, където хората обичат родината си, това би било чествано като национален празник. Ние, по стар български обичай взехме да отричаме. Не било сигурно, че мощите са на Св. Йоан Кръстител, нямало доказателства и т.н.

На всички родоотстъпници, които хулят и отказват да признаят очевидното, искам да припомня фактите.

Намерени са мощи. Не какво да е, а мощи, юроде! Намерени са не къде да е, а край Созопол. На кого другиго биха могли да принадлежат, ако не са на Св. Йоан Кръстител? Предателските ви сърчица удобно пропускат да отбележат, че истинността на находката е потвърдена от самия министър Божидар Димитров. Министър Димитров е прав не само защото е министър и е родом от Созопол, а и поради причини. Как не виждате!?

Още от тракийско време по тези земи са ходели българи. Не ги петнете с невежеството и късогледството си!


На Шублера, с гнъс

1 юли, 2010

Миналата седмица на гости ни беше нашият добър приятел и кум Митака. От дума на дума стана въпрос и за световното, и за тъпанарите-коментатори, та Митака ми припомни, че на Петър Василев освен Петела му викат и Шублера, защото винаги преценява с точност до сантиметър разстоянието от топката до вратата.

В последствие многократно бях провокиран да изкрещя по посока на телевизора реплики в духа на „Мълчи ве, тъп Шублер!“ За по-разнообразно и подтикван от Ваня взех да му измислям подходящи имена според отборите, които играеха. Така се роди този списък, който не е съвсем пълен, защото има страни с повтарящи се езици, а и не за всички имах вдъхновение. Някои са по-сполучливи, други – не толкова, но всичките са от сърце. Отвратено сърце.

Прочетете остатъка от публикацията »