Оцветяването на паметника на съветската армия в София предизвика противоречиви реакции, от възторжено одобрение до дълбоко възмущение. Като всяко разногласие, и това е важно, защото в спора се ражда истината. Ако искаме да получим оценка за естетическата и социална стойност на това действие, е необходимо да поспорим, да чуем всички гледни точки и едва тогава можем да търсим компромис.
Но боядисването е важно и по друга причина, която няма нищо общо с това дали случилото се е престъпление или изкуство. Реакциите за пореден път демонстрираха как определени хора, институции и държави гледат на себе си, на нас и на ролята си като наши управници и/или партньори.
Преди да продължа, нека припомня фактите за тези, които може би за първи път чуват за събитието. В нощта на петък срещу събота миналата седмица неизвестен художник оцвети част от партизаните и съветските войници от паметника на съветската армия в София, превръщайки ги в популярни герои от американските комикси и поп-култура. През уикенда хората имаха възможност да се порадват на шаренкото и да се снимат за спомен. В понеделник, първия работен ден след “инцидента”, заваляха официални реакции. Министърът на културата Вежди Рашидов нарече акта “углавно престъпление”, а други, по-нископоставени политици също заклеймиха злодеянието. Медиите в Русия съобщиха новината с подобаваща сериозност и възмущение. Официалните представители на руски интереси в България се заеха незабавно да организират и финансират почистването на паметника. Първоначално то беше насрочено за 8.30 ч във вторник. Научавайки за това, мнозина потребители на социални мрежи като Facebook заявиха готовност да се съберат на протест срещу измиването. Вземайки пример от незнайния художник, радетелите за чист паметник предприеха светкавична и потайна нощна акция и във вторник монументът осъмна чист.
Почистването и начинът, по който то бе проведено, породи нови разногласия. Сред множеството от мнения се очертаха две основни противоречия: първо, дали трябваше паметникът да се изчисти или не и второ, дали трябваше това да стане през нощта.
Разбира се, че паметникът трябваше да бъде изчистен. Личните ми предпочитания са в подкрепа на по-цветното и лековато решение; но същевременно мракобесието на оригиналния монумент е важна част от историческата ни и културна памет. Оцветяването му си беше хулиганска проява. Същевременно, обаче, то беше и творчески акт, който може да бъде тълкуван отвъд чисто визуалното. Едно възможно послание е, че сме заменили едни идоли с други.
Не мисля, че е необходимо да правя съчинения тип “какво е искал да каже авторът”. Авторът си има лично мнение за смисъла на своите постъпки, но в мига, в който публикува произведението си пред широка публика, с която не може да води директен диалог, творението става колкото негово, толкова и на възприемащите го; те придобиват правото да го интерпретират по начини, които може да нямат нищо общо с оригиналната авторова идея.
Моето тълкуване, с други думи това, което аз бих вложил, ако имах смелостта, възможността и порива да оцветя паметника, е, че това е израз на протест срещу определени нагласи и възгледи за света. Търсеният ефект е именно бурното недоволство на хора като г-н Рашидов и руското лоби. Реакцията им беше неоспорим триумф за твореца; дори би било неуспех, ако не бяха скочили като ощипани. В крайна сметка, каква е тази контракултура, която печели одобрението на най-яростните защитници на властващата в момента конюнктура?
Чисто естетически произведението ми допадна; а и като протест го намирам за успешно. Но освен това получихме и неочакван бонус. Реакцията на тези, срещу които то беше насочено, издаде истинската им същност (която впрочем не беше тайна и преди, но сега стана още по-явна). Те постъпиха страхливо и детински. Уплашиха се, че някой друг може да има мнение различно от тяхното и да го изрази (чрез протест срещу измиването). Отказаха да допуснат някой да им каже нещо, което не им харесва. Като деца запушиха уши и запяха на висок глас, за да заглушат всички други гласове. Доказаха, че поне в едно отношение с нищо не се различават от автора, търсейки прикритието на нощта. Но докато той (или тя) е оправдан да се тревожи, защото законът е срещу него, то хората, които му се противопоставиха уж нямат от какво да се боят. Някои от тях СА закона.
Осъзнавайки колко много се страхуват от мнението на тези, които мислят като мен, не мога да направя друго освен да ги съжалявам.
Снимка: Огнян Николов